Не обичам ранното ставане. И макар всяка нощ да включвам алармата на телефона си, единственото нещо, което правя сутрин, когато чуя мелодията й, е да я спра и отново да се потопя в сладък унес. Харесва ми мекотата на възглавницата и топлината й. Но сигурно всеки би се досетил, че възглавниците в общежитията не са от най-удобните, имайки предвид стотиците други студенти, които са спали върху тях и преупортебата им, която ги е превърнала в сплескан стипцан парцал с формата на неравна тава. Има дни, когато се събуждаш с болки във врата, друг път сънят е единственото нещо, което не те спохожда през нощта, понякога точно заради възглавницата, друг път и поради други причини. Но има и нощи, в които е удобно, дори блажено. Особено след една разтоварваща дискотека.
Не помня точно кога ходихме до Венеция – нито деня, нито датата. Чувството за безвремие е един от знаците, индикиращи щастието. Но пък помня, че беше скоро. Миналата седмица. Или по-миналата. И беше през уикенда, тъй като тук всички екскурзии се организират през тази част от седмицата. Беше рано, към 6 часа сутринта, и първият признак, че денят щеше да бъде по-различен от останалите, беше, че станах още при прозвучаването на първата нота от алармата ми. Ели вече беше събудена и беше изпила кафето си. Трябваше да побързаме, тъй като корабът, с който щяхме да пътуваме се намираше в друг град. Но тук понятието за друг град е малко размито – разстоянието от Копер до Изола е по-малко от това от центъра на Варна до Владиславово. Закара ни един от словенците в общежитието с колата си. Когато пристигнахме на пристанището се наложи да почакаме останалите и освен това ни забавиха с проверката на паспортите. Имаше само двама представители на гранична полиция и през тях трябваше да преминат над 300 човека.
И така започна голямото пътуване… Продължи цели 3 часа, които не преминаха точно по план. Сутрешните вълни, които нарушаваха хармонията на морето, разклатиха не само стабилността на кораба, но и спокойствието на стомаха ми. При всяко поклащане на кораба, чувствах как главата ми подскача върху раменете ми. В един момент усетих как краката ми автоматично ме изправят и се затичват към тоалетните. До края на пътуването ми се наложи още 2 пъти да прекарам по около 5 минути надвесена над мивката в тоалетната кабина.
Най-после пристигнахме. Разделихме се на 3 групи, като моята се запъти към главния площад “Сан Марко”. Единственото, което чух от думите на екскурзовода ни, бе, че се намираме в най-красивия град на света. На останалите наизустени реплики не обърнах внимание, тъй като съзнанието ми беше заето от гледката, която се разкриваше пред мен. Една огромна, пищна катедрала и други масивни внушителни сгради, които нямах представа какво представляват, но пред които се чувствах малка като песъчинка. Имаше и едно кафене, наистина красиво. Масите му заемаха миниатюрна част от площада, а малката червена сцена зад тях и оркестърът, който свиреше от нея караха туристите да се превръщат в клиенти. Музиката беше лирична и нежна и ме накара да прикова погледа си в музикантите и да се наслаждавам. Но така и не седнахме. Защо ли? Ами защото ни предупредиха, че ще трябва да платим не само за изпитото кафе. В сметката, която щеше да накара джоба на туриста да получи клаустрофобия и да изкара съдържанието му навън, се включва не само цената на поръчаното кафе, а също и услугата на келнера, че го е сервирал; използването на лъжичката, с която поднасят кафето; салфетката, на която я слагат; както и пакетчетата захар. И накрая се оказва, че изпиването на едно обикновено венецианско кафе в центъра на града струва около 20 евро.
После ни заведоха в една от най-извествните работилници за правене на фигурки, сувенири, чаши и дори бижута от венецианско стъкло. На първият етаж беше самият майстор, който демонстрира как се прави фигурата на малък кон от нажежено стъкло за не повече от минута и половина. Всички стояхме като вкаменени и с отворени усти, а моята си беше наистина буквално отворена. Не само, че кончето стана за минута и нещо, а и единственият инструмент който беше използван бяха примитивни стари железни щипци. Заведоха ни на втория етаж, който представляваше магазин и където се намираха произведенията на същият човек, чийто ръце преди минути бяха дали живот на онова стъклено конче. Всеки предмет сякаш крещеше: “Купи ме!” Естествено никой не посмя. Цените бяха над 30 евро, като най-евтини бяха едни малки кърфицести обеци, и стигаха четирицифрени суми европейска валута.
След това се разделихме на още по-малки групички и всички се разпръснаха из тесните улици на града. Естествено момичетата прекарахме най-много време в разглеждане на магазините и правене на снимки. Купихме си и по едно парче пица, понеже не бяхме яли цял ден. Дали беше вкусна ли? Яла съм и по-добри, но не беше и зле. Скитахме се из улиците и на всеки 5 крачки виждахме по един негър, който беше наредил на земята пред себе си доста сполучливи имитации на известни марки чанти и ги продаваше на половин цена. Спираха всеки минаващ с думите: Do you want a bag? Очевидно това не беше най-красивия град на света. Преди да дойда си мислех, че великолепието му ще ме слиса и ще ме накара да се почувствам като изправена пред едно от великите чудеса на човечеството. Но не се получи така. Беше просто град, наистина красив, но за мен не се отличаваше по нищо от моя роден освен с това, че беше различен. И това различие бе породено единствено от влиянието на една различна култура и нация. Радвах се, че можех да го посетя, че можех да видя гондолите, но не бих живяла в него. Пренаселен е – по улиците имаше не само италианци, срещнах китайци, индийци, чернокожи… И сред цялата тази смесица изпъкваше цветът на цивилизованото елитно робство – да, на негрите. Стана ми грозно. Така и не видях свободни негри, свободно разхождащи се по венецианските улици. Единствените бяха тези с чантите. Работещи на улицата. Вързани за улицата. И въпреки това – усмихнати. А красотата на Венеция – беше забележителна и уникална, но и малко далечна. Пищна, но и тежка. Елегантна, и в същото време – натруфена.
Продължихме разходката си, докато в един момент с Ели осъзнахме, че сме изгубили останалата част от групичката ни. Бяхме и без карта, а корабът трябваше да отпътува след половин час. Първо започнахме да търсим познато лице, после да звъним, на който можем и след като нито едното от двете не се увенча с успех, започнахме да разпитваме случайни хора за пътя. Вълнуващо е да се изгубиш, покачва адреналина. Но когато осъзнаеш възможността да останеш сам в непозната държава, източникът на адреналина не е точно вълнението. Успяхме! Стигнахме навреме. Но за мен предстояха 3 не особено приятни часа. Доминика (една от полякините) ми даде хапче, което щеше да ми помогне и освен това да ме приспи около половин час след като го изпия. Какъв беше резултатът ли? – поредната сесия от 5 минути над тоалетната мивка. Но за щастие и последната. Останалата част от пътя я прекарах в сън. Прибрахме се късно вечерта и докато вървяхме към общежитието се спрях в единственото заведение, което работеше през уикендите, а именно – едно малко ресторантче за бързо хранене, от което си взех 2 парчета пица, за да залъжа празния си стомах.
Коридорите на общежитието бяха тъмни и тихи. Бях изморена, но не чак толкова, че да не хапна и да не кача снимките на компютъра си. После заспах, блажено. На любимата си мека възглавница във форма на неравна тава.
Всички бяха жени на средна възраст и нагоре, които явно работеха в Италия, тъй като всеки ден пътуват до там. Нищо чудно, че и шофьорът беше възрастен 
Преди да потеглим мина да провери билетите. И като се загледах отблизо… Какъв човек само! Вероятно беше в ранна 60-годишна възраст, с прошарени коси, слаб и не много висок. На ръцете му бяха нанизани гривнички, направени от мъниста, носеше и гердан от същите керемидено-оранжеви топченца, а на ушите му блестяха камъчетата на малки кърфицести сребърни обеци. Имаше чар (:P)