Бях се захласнала в четенето на книгата на Стефани Мейер „Twilight“. Не е учудващо, че е била бестселър номер 1 в класацията на New York Times повече от месец. Въпреки, че спада към категорията на детско-юношеската литература, начина, по който авторката я поднася, те запленява. Но може би тук не е мястото да описвам впечатленията си от нея или това, което са пробудили героите й в мен. Бях, буквално, впила очи в лаптопа си, хипнотизирана, хванала монитора от двете страни с ръцете си. Естествено, не от страх, че ще падне или че ще се счупи. Не помня колко часа прекарах в това състояние на транс, в което единствената индикация за това, че съм жива, беше дишането ми и механично движещият се поглед по редовете. Няколко часа след полунощ реших, че е време да си легна. Неохотно се запътих към възглавницата си, изпълнена с мисли за предстоящия ден. Не го исках. Гонех го, пъдех го, но знаех, че ще настъпи. Когато дните знаят, че не ги искаш, тогава стават най-нахални. Заспах бързо, което е нетипично за будното ми съзнание. Макар когато тялото ми е безкрайно уморено, то не спира да ме тормози с вечните си въпроси, размисли, спомени, та дори и фантазии. Усъмних се… никой не може да го приспи лесно. Но явно тревата бе успяла.

Досадното анти-мелодично пищене на алармата ми ме събуди в 5:30. И ето, че съзнанието ми първо ме поздрави за добро утро с изречението „Ще си купуваш билет за България!“. Дори не беше поздрав, а крещяща сирена. Не исках да настъпва този момент, не и сега. Не и сега, когато започнах да се чувствам щастлива сред всичките тези усмихнати и приветливи хора. Не знам дали намерих приятели сред тях, но със сигурност се почувствах забелязана, интересна, различна. И макар раздялата ми с тях да бъде трудна, ще завърши с усмивка… и може би някое друго намигане :Р А нежеланието ми да се върна бе продиктувано от това, че не знам дали географското ми връщане по пътя ще е връщане и към старата „аз“ – онази невидимата, или ще е продължение на новата, очакваща предизвикателствата на живота. Първата възможност ме кара да изпитвам страх… но и ми вдъхва сили и смелост да я възпрепятствам от случване.

Изпълнена със смесени чувства се качих на автобуса за Италия. Бяхме с Ели и едно момче от Словакия. И… всъщност освен нас, нямаше други на нашата възраст на „борда“ Всички бяха жени на средна възраст и нагоре, които явно работеха в Италия, тъй като всеки ден пътуват до там. Нищо чудно, че и шофьорът беше възрастен Не спираха да си бърборят сладкодумно Преди да потеглим мина да провери билетите. И като се загледах отблизо… Какъв човек само! Вероятно беше в ранна 60-годишна възраст, с прошарени коси, слаб и не много висок. На ръцете му бяха нанизани гривнички, направени от мъниста, носеше и гердан от същите керемидено-оранжеви топченца, а на ушите му блестяха камъчетата на малки кърфицести сребърни обеци. Имаше чар (:P)

 В Триест, първото нещо, което направихме, бе да си купим билетите. След това ни очакваше един наистина незабравим ден. Бях запленена от града… сградите бяха високи и масивни с впечатляваща архитектура. Спирахме се във всеки срещнат магазин за сувенири. Разхождахме се по дългите тесни улици. А… да… и посетихме един аквариум. Рибите не са ми от любимите животни. Даже са леко грозновати. А по-лошото беше, че освен риби имаше и змии… Изплезих им се няколко пъти, доволна от превъзходството ми, че не могат да протегнат дългите си жицести езици към мен и да ме ухапят. Само питонът не ми обърна внимание. След това посетихме Castelo di Miramare, който заслужено заема мястото на една от най-големите забележителности на града. Дори съзнанието ми беше занемяло. Влизайки от стая в стая, макар да приличаха повече на зали отколкото на стаи, ми се прииска да можех поне за ден да съм на мястото на хората, живели тук. Завидях им за момент

След дългия изморителен ден, се прибрахме в Копер. Нямаше как да не съм доволна от видяното. И любимата ми възглавница както винаги ме приюти. Оттогава започна и моето обратно броене на дните до завръщането ми. Усещам тик-такането им и знам, че до изтичането им ме очакват още около 15 слънца и 15 луни. Повечето хора определят миговете си на щастие като неусетно препускащи. Но моите не бяха такива. Изживявах всеки миг от престоя си тук като цяла вечност, запечатана в спомените ми. И ще продължавам да изживявам всеки един от оставащите ми по този начин и да им се наслаждавам… до 15-тото слънце

Не помня точно кога ходихме до Венеция – нито деня, нито датата. Чувството за безвремие е един от знаците, индикиращи щастието. Но пък помня, че беше скоро. Миналата седмица. Или по-миналата. И беше през уикенда, тъй като тук всички екскурзии се организират през тази част от седмицата. Беше рано, към 6 часа сутринта, и първият признак, че денят щеше да бъде по-различен от останалите, беше, че станах още при прозвучаването на първата нота от алармата ми. Ели вече беше събудена и беше изпила кафето си. Трябваше да побързаме, тъй като корабът, с който щяхме да пътуваме се намираше в друг град. Но тук понятието за друг град е малко размито – разстоянието от Копер до Изола е по-малко от това от центъра на Варна до Владиславово. Закара ни един от словенците в общежитието с колата си. Когато пристигнахме на пристанището се наложи да почакаме останалите и освен това ни забавиха с проверката на паспортите. Имаше само двама представители на гранична полиция и през тях трябваше да преминат над 300 човека.

И така започна голямото пътуване… Продължи цели 3 часа, които не преминаха точно по план. Сутрешните вълни, които нарушаваха хармонията на морето, разклатиха не само стабилността на кораба, но и спокойствието на стомаха ми. При всяко поклащане на кораба, чувствах как главата ми подскача върху раменете ми. В един момент усетих как краката ми автоматично ме изправят и се затичват към тоалетните. До края на пътуването ми се наложи още 2 пъти да прекарам по около 5 минути надвесена над мивката в тоалетната кабина.

Най-после пристигнахме. Разделихме се на 3 групи, като моята се запъти към главния площад „Сан Марко“. Единственото, което чух от думите на екскурзовода ни, бе, че се намираме в най-красивия град на света. На останалите наизустени реплики не обърнах внимание, тъй като съзнанието ми беше заето от гледката, която се разкриваше пред мен. Една огромна, пищна катедрала и други масивни внушителни сгради, които нямах представа какво представляват, но пред които се чувствах малка като песъчинка. Имаше и едно кафене, наистина красиво. Масите му заемаха миниатюрна част от площада, а малката червена сцена зад тях и оркестърът, който свиреше от нея караха туристите да се превръщат в клиенти. Музиката беше лирична и нежна и ме накара да прикова погледа си в музикантите и да се наслаждавам. Но така и не седнахме. Защо ли? Ами защото ни предупредиха, че ще трябва да платим не само за изпитото кафе. В сметката, която щеше да накара джоба на туриста да получи клаустрофобия и да изкара съдържанието му навън, се включва не само цената на поръчаното кафе, а също и услугата на келнера, че го е сервирал; използването на лъжичката, с която поднасят кафето; салфетката, на която я слагат; както и пакетчетата захар. И накрая се оказва, че изпиването на едно обикновено венецианско кафе в центъра на града струва около 20 евро.

После ни заведоха в една от най-извествните работилници за правене на фигурки, сувенири, чаши и дори бижута от венецианско стъкло. На първият етаж беше самият майстор, който демонстрира как се прави фигурата на малък кон от нажежено стъкло за не повече от минута и половина. Всички стояхме като вкаменени и с отворени усти, а моята си беше наистина буквално отворена. Не само, че кончето стана за минута и нещо, а и единственият инструмент който беше използван бяха примитивни стари железни щипци. Заведоха ни на втория етаж, който представляваше магазин и където се намираха произведенията на същият човек, чийто ръце преди минути бяха дали живот на онова стъклено конче. Всеки предмет сякаш крещеше: „Купи ме!“ Естествено никой не посмя. Цените бяха над 30 евро, като най-евтини бяха едни малки кърфицести обеци, и стигаха четирицифрени суми европейска валута.

След това се разделихме на още по-малки групички и всички се разпръснаха из тесните улици на града. Естествено момичетата прекарахме най-много време в разглеждане на магазините и правене на снимки. Купихме си и по едно парче пица, понеже не бяхме яли цял ден. Дали беше вкусна ли? Яла съм и по-добри, но не беше и зле. Скитахме се из улиците и на всеки 5 крачки виждахме по един негър, който беше наредил на земята пред себе си доста сполучливи имитации на известни марки чанти и ги продаваше на половин цена. Спираха всеки минаващ с думите: Do you want a bag? Очевидно това не беше най-красивия град на света. Преди да дойда си мислех, че великолепието му ще ме слиса и ще ме накара да се почувствам като изправена пред едно от великите чудеса на човечеството. Но не се получи така. Беше просто град, наистина красив, но за мен не се отличаваше по нищо от моя роден освен с това, че беше различен. И това различие бе породено единствено от влиянието на една различна култура и нация. Радвах се, че можех да го посетя, че можех да видя гондолите, но не бих живяла в него. Пренаселен е – по улиците имаше не само италианци, срещнах китайци, индийци, чернокожи… И сред цялата тази смесица изпъкваше цветът на цивилизованото елитно робство – да, на негрите. Стана ми грозно. Така и не видях свободни негри, свободно разхождащи се по венецианските улици. Единствените бяха тези с чантите. Работещи на улицата. Вързани за улицата. И въпреки това – усмихнати. А красотата на Венеция – беше забележителна и уникална, но и малко далечна. Пищна, но и тежка. Елегантна, и в същото време – натруфена.

Продължихме разходката си, докато в един момент с Ели осъзнахме, че сме изгубили останалата част от групичката ни. Бяхме и без карта, а корабът трябваше да отпътува след половин час. Първо започнахме да търсим познато лице, после да звъним, на който можем и след като нито едното от двете не се увенча с успех, започнахме да разпитваме случайни хора за пътя. Вълнуващо е да се изгубиш, покачва адреналина. Но когато осъзнаеш възможността да останеш сам в непозната държава, източникът на адреналина не е точно вълнението. Успяхме! Стигнахме навреме. Но за мен предстояха 3 не особено приятни часа. Доминика (една от полякините) ми даде хапче, което щеше да ми помогне и освен това да ме приспи около половин час след като го изпия. Какъв беше резултатът ли? – поредната сесия от 5 минути над тоалетната мивка. Но за щастие и последната. Останалата част от пътя я прекарах в сън. Прибрахме се късно вечерта и докато вървяхме към общежитието се спрях в единственото заведение, което работеше през уикендите, а именно – едно малко ресторантче за бързо хранене, от което си взех 2 парчета пица, за да залъжа празния си стомах.

Коридорите на общежитието бяха тъмни и тихи. Бях изморена, но не чак толкова, че да не хапна и да не кача снимките на компютъра си. После заспах, блажено. На любимата си мека възглавница във форма на неравна тава. 

         Ever since we were born, we have been a part of society. Parents, teachers, friends – everyone surrounding us have been teaching us and changing our personality in the spirit of the morale of society.  We were brought up in rules that tell us how we should behave and what we should think. Even if there are any signs of rebel in ourselves, later on we realize that it is necessary to accept and obey the norms if we want to survive. And in consequence the social mind turns into a way of thinking of the human. According to its Latin origin – “societas”, society is a term describing our “friendly association with others”. But can we call it “friendly” or it is just a matter of mutual interest? Do we want to be a part of it or we just need it?

Every day from all forms of media politicians, economists and even psychologists claim that freedom lies in the core of our post-modern society. Freedom of speech and expression, freedom of thought, freedom of spirit… the human is supposed to be free in all the various ways one could ever think of. And, of course, most of us believe it. Just the simple utterance of the word can make one feel light-hearted, more self-confident and even happy. We are free to speak our mind openly, publicly and repeatedly. For some freedom means this; for others – it’s perhaps to be able to visit any destination they have dreamed about; for third – it is just the state of feeling free, because they are told they are; and so on. We could come across a wide range of definitions of freedom. But is this the form in which democracy is supposed to exist? Can a society, where words like conservatism, discrimination and consumerism are the typical traits characterizing it, be called a liberal one? Although these words draw the frame, they wouldn’t be noted at first sight, because “the first sight” is, actually, the surface. And on the surface they seem unthinkable and unacceptable as no one would admit that they could be describing his/her personality.

Here, conservatism is not related to the state of keeping stick to the out-dated or non-modern way of thinking of the past generations. It is rather in a strong connection with discrimination – the alienation of people who are different from us (e.g. belonging to some other religion; those having different sexuality; people with different skin complex; or the disabled people). We consider them not normal, because they are not like us and because they don’t fit in the “concept” of an equal member of our society. Those who have another religion, for example, have different view of life and other values. We discriminate them, because we don’t understand them, we don’t understand the world they come from. According to society they follow the wrong religion, and ours is always the right one. We deny their rights, treat them as second-hand people and are not prone to “live with them in one same world”. Despite that, we bravely declare that we are generous, hospitable, open-minded and that we don’t discriminate people. We state that we care about everyone. It becomes clear that we think not what we say, and we do not what we have said. Because, although we state that our society is free-minded and we treat everyone as equal, the reality shows that we are reluctant to accept those who differ from us.

Television, magazines and newspapers show us how we have to look, if we want to be successful, and how we should live “appropriately”. Fashion models are the most commonly used example for beauty, we just have to copy them. We should resemble them. In fact, this is the post-modernism in which we live, that’s a part of the ideology of our society, and this is the vision of “the person of the future”. We will need hundreds of years to change it, if it ever happens. The gap which we put between us and others limits our freedom. Our mind, our understanding have borders which are difficult to be overcome. We are taught to be like everyone else, not to stick out of the crowd. The only way in which we have to differ is in clothes, image and status, not in perceptions and thinking. We just appear to be someone we are not and we hide under a social disguise. And our society resembles the society of some previous generations, the only thing that changes is fashion – even if we change the clothes of reality, the latter will remain the same. The good-looks can win you respect, because society values the cover. Nowadays the good image includes even going to church. Most people do it not because they are religious and not because they want God to forgive them their sins, but because they expect society to do it. If you cross your hands for a prayer, it will make you look in the eyes of others good, humble, seeking forgiveness and valuing all the precious things in life.

The morale and values, that a society has, are produced by this same society, which means that they are not objective, but subjective. Their properness may not be valid for everyone. Despite that, we have to accept them, because it’s almost impossible to change the dimensions or the direction of an ideology, which has been existing for centuries. On the other hand, we cannot deny the fact, that to some extent society is changing, even though not rapidly in the sense of concepts and beliefs. This alteration comes from the inside, and is not caused by some outer force. Society is reproducing its ideas and if one day this alteration headed towards achieving equality, it would be an outcome of the actions of its members. Unfortunately, reality is quite not like this and equality looks like a castle in the air as no one really wants it. It is in human nature to wish to be more than others; to be unequal, but in the state of the higher and more privileged position, not the “enslaved” one. Our ego strives to have influence on other people and to make them dependant.

If society produces our thinking, then it can produce our needs and wants. Thus it turns us into consumers. Consumerism is determined by our desires. And while needs are needs of the human being and are of prime importance for our existence, desires are also needs, but they are needs of the social being. They help us to become a socially competitive person, emphasize our individuality and express our inner selves. Unlike needs which can be fulfilled, desires can never be. When we satisfy one of our desires, on its place comes another one. This never-ending circle is the environment in which economy and politics exist and they turn out to be from the main driving forces.  Economy is being politicized and is one of the instruments for gaining power, because it works for achieving the goals of a group of people. Furthermore, economy, as an inseparable part of society, divides it into two halves – people who take rule of economy, and people who are being ruled by economy. At the same time the first group of people, although they play the role of leaders, are also dependant on those same rules as their desires make them subordinate to economy. They are from the main grains of the system, but aren’t the whole system.

By the development of economy our desires become more and bigger. Their satisfaction feeds our emotions and makes us feel comfortable with ourselves. We are told what to want and – yes, we are given freedom to choose. We don’t choose our desires, but inside the desire itself we can choose the product which will satisfy our ego in the best possible way. This gives us the feeling of being noticeable, of being distinguishable, of being important. Thus the human mind is like a white sheet of paper, which can be used for reaching the goals of economy. One can get the impression that we are being controlled, our freedom is being controlled. And freedom which has limits is not freedom anymore. Of course, „it’s nothing personal, it’s just business“. Our actions aren’t aimed at worsening the life of others or harming them, we are just looking after our personal well-being.

There are people who believe that economy is actually educating humans. And they would probably replace the word “control” with “taming”. If we think of people as humans with subconscious primitive instincts, this will mean that economy tries to tame those inner forces by turning them into conscious desires, which are an evolved form of our hidden wishes. In that way economy helps for the evolution of human subconscious nature. But isn’t it the society the one that tries to erase the personality of the human and then start establishing and educating other type of personality? A more convenient one?

Democracy, in its current state, is not total freedom, but a controlled one. Freedom, in the full sense of the word, is based on equality – being equal not only among each other, but also in front of law. Although society is supposed to help people and to unite them, to afford them different opportunities, and to cultivate good values, it is being misused and taken advantage of in an incorrect way. Perhaps for many of us democracy is not the most appropriate form of organization of society. But if want to be free, we should first answer ourselves have we reached the level when we are able to possess such kind of freedom? Do we deserve it? Aren’t we controlled, just because we are not mature and responsible enough to take care of our freedom? We cannot deny the negative effects that society and democracy have on personality. But we are the ones who build the reality the way it is. Despite the world is changing progressively, our mentality and “closed-mindedness” steal the chances in life which other people could have. The brackets in which we have put our minds, don’t let us see what is beyond our selfish world. Even if we realize it, we try to deafen our inner voice, because it’s easier.

So, is democracy the cage of society? Or society is the cage itself?

In our rapidly developing world, with highly improved technologies and newly emerging ones, face-to-face communication is considered an old and out-dated form, which has been and still is being replaced by letters, phones, mobiles, Internet and many others. Almost every young person spends hours in front of the computer writing e-mails or chatting. And, in fact, many of us haven’t realized how much we miss. Of course, it’s easier to enter a messenger, type “hi” and send it to whom you want to talk. But can we see their smile when reading our greeting on the computer screen? Could we know their mood, if we don’t see their face?

Being a primary form of communication language gives us a lot more than just hearing what others tell us. In that context, face-to-face communication doesn’t always require verbal conversation when it can use just the language of body. Sometimes we experience strong feelings like excitement, love or even anger that cannot be expressed with words. Despite the fact that only humans are privileged to be a part of this “world of the future”, aren’t birds more privileged that they can’t take advantage of it? And isn’t the sparrow so joyful when tweeting, because it isn’t tweeting alone…